ОТВЪД ВЧЕРА

Като антрополог, аз давам приоритет на директната теренна работа пред библиотечните или архивните изследвания, в съответствие с методологичния подход на моята дисциплина. Повече от десетилетие най-последователната ми теренна работа се провежда на Балканите, в историческите селища на власите или арумъните – пасторални общности, които сега се срещат предимно в Гърция и Албания, но също и в Република Северна Македония, Румъния и в по-малка степен в България. Почти винаги съм бил придружаван от моя колега и добър приятел от Ню Йорк, Дан Бора.

Срещаме се веднъж или два пъти годишно в Атина или Солун, преди да се отправим към отдалечените села високо в планините Пинд. Също така съм дълбоко благодарен на братовчедка си Кармен Доброта за многото пътувания, които споделихме, и за курирането на няколко от моите изложби по визуална антропология през годините.

През 2017 г., по време на архивно проучване в Националния музей на румънския селянин в Букурещ, открих, че само шепа снимки, изобразяващи влашки селища в колекцията „Манаки“ – една от най-значимите колекции от ранна фотография, запазени в Румъния – са били идентифицирани подробно. Много от тях съдържаха само кратки, общи описания типични за началото на XX век, като например „Влашко село на Балканите“. Днес от антрополозите се очаква да бъдат много по-прецизни. Някои места идентифицирах веднага, позовавайки се на минали теренни изследвания, като например снимката на село Илиохори в Загори, където хилядолетен чинар на площада на селото, един от най-старите в Гърция, стои като безпогрешен ориентир. С други снимки процесът беше по-скоро приключение. Това доведе до нова серия от теренни проучвания, случайни срещи и неочаквани открития на Балканите. Именно по това време ми хрумна идеята да пресъздам в наши дни фотографиите, направени от братята Манаки през XX век, използвайки абсолютно същото рамкиране, което те са използвали някога.

Братята Янаки и Милтън Манаки са родени в семейство на влашки овчари през втората половина на XIX век в Авдела – село, разположено високо в планините Пинд, тогава все още част от Османската империя, а сега намиращо се в Гърция. Историята ги помни като създатели на обширна колекция от фотографии с изключителна документална стойност и като първите режисьори, заснели филм в Османската империя и на Балканите, само десетилетие след като братята Люмиер правят първия филм в човешката история.

Двамата братя посещават румънското училище в родното си село, а след това румънската гимназия в Янина. За разлика от предците си, които са били собственици на огромни стада овце, двамата братя поемат по различен път. Те практикуват своеобразна „трансхумация“, но вместо подвижно овцевъдство, те бродят из Балканите, за да правят снимки в един изключително сложен политически и исторически период, белязан от окончателния крах на Османската империя, Балканските войни и очертаването на националните граници. Първоначално отварят фотографско студио в Янина преди да го преместят в Монастир (днешна Битоля в Република Северна Македония), тогавашна столица на едноименната османска провинция и вторият по големина град в региона след Солун.

Янаки и Милтън пътували през села, някои от които труднодостъпни, както и през градове и панаири, правейки поръчкови снимки с голям, тежък фотоапарат и крехки стъклени негативи. Фотографията била не само професия, практикувана със страст и голям талант, но и начин за препитание.

Повечето от фотографиите, запазени в архива на Националния музей на румънския селянин, са портрети на обикновени хора от онази епоха, облечени или в традиционно облекло, или в дрехи в западен стил.

Тези изображения ярко улавят съвместното съществуване на модерността и традицията, по-преплетени от всякога през онзи ранен период на балканската модернизация. С изненада осъзнах, че това не са отделни светове, както някога бях вярвал и както много историци от този период предполагат. Това са по-скоро припокриващи се светове. Пътувайки из селата на Пинд, установих, че едни и същи хора често присъстват в различни фотографии – ту като овчари в традиционно облекло, ту облечени в най-доброто си градско облекло, въплъщаващо европейска мода и изисканост, въпреки че живеят в привидно изолирани села.

Освен портрети, колекцията включва снимки от семейни събития, сватби и погребения, религиозни тържества, както и политически моменти, като например посещението на султана в Битоля, което братята Манаки са документирали на филм. Докато фотографиите, запазени в Букурещ, са предимно от етнографски интерес, хилядите негативи върху стъклени плочи, съхранявани в архива на Битоля, разкриват изключителния калейдоскоп на балканския живот от началото на XX век, често изобразяващ ежедневният ход на времето, изумително със своето богатство, интензивност и контраст спрямо настоящето. Много от сцените, заснети от братята, показват изключителна художествена чувствителност, изящно майсторство на кадрирането и улавянето на момента, което продължава и днес да изумява антрополозите изучаващи архивите.

През 1906 г. Янаки и Милтън Манаки са поканени на Общото румънско изложение в Букурещ, където им е дадена титлата „Фотографи към Кралския двор на Румъния“. По този повод колекция от техни фотографии, изобразяващи портрети на власи и техните селища в планините Пинд, е придобита за Националния художествен музей – институция, основана през същата година от Александру Цигара-Самуркаш и смятана за предшественик на днешния Национален музей на румънския селянин. Това са същите фотографии, които аз и моят американски колега се заехме да проследим през лятото на 2017 г.

Поглеждайки назад, посещенията на братята Манаки в Букурещ бележат повратна точка в кариерата им. От този момент нататък работата им придобива ключово значение за визуалната история на Балканите. Именно в Букурещ те за първи път виждат кинопрожекция и научават за кинематографичните техники, разработени от братята Люмиер. Толкова са запленени, че Янаки пътува до Лондон, за да закупи филмова камера. По чиста случайност това се оказва камерата Bioscope със световен сериен номер 300.

Във време, когато киното е било фокусирано предимно върху най-новите постижения на съвременните технологии – небостъргачи и трансатлантически параходи – двамата братя се завръщат в планинското си село и около 1906 или 1907 г. (точната година остава неясна) създават етнографски документален филм. Ням и с продължителност около минута, той е в съответствие с техническите ограничения на епохата. Без да осъзнават, братята Манаки постигат троен световен рекорд с този филм. Той се превръща в първия игрален филм, правен някога във все още обширната Османска империя; първият етнографски документален филм на Балканите и всъщност първият документален филм от всякакъв вид на Балканския регион. Темата? Традиционна обработка на вълна. Филмът заснема групи жени, облечени в народни носии. Сред тях, застанала в самия център, появяваща се в близък план за няколко секунди, е Деспа, бабата на братята, която според по-късния разказ на Милтън е била на 114 години по това време. Колкото и удивителна да изглежда възрастта ѝ, това не е аномалия сред власите от Пинд. С други думи, баба Деспа е родена през XVIII век (1792 г. или 1793 г.), по времето на Али паша, когато Наполеон едва започва да се издига. Невероятно далечно минало за някой, когото сега можем да видим на филм. Това е поредният рекорд, за който двамата братя са в неведение докато снимат в отдалеченото си планинско село, непознато за Европа, непознато за света.

Противно на официалната история на киното, не папа Лъв XIII (роден през 1810 г.), нито Ребека Кларк (родена през 1804 г. във Великобритания и заснета с камера Kinora през 1912 г.) е най-възрастният заснет човек. Оказва се, че това е баба Деспа от Авдела, бабата на Милтън и Янаки Манаки. Не известна личност от Западна Европа, двигателят на технологиите и „цивилизацията“, а възрастна жена от планините Пинд, от изолирано село в османските Балкани, от един неясен регион, който Европа едва е започнала да признава в началото на XX век. Балкани в смут, за които западните вестници отразяват едновременно ужас и очарование поради Балканските войни. Вярно е, че както възрастта на баба Деспа (под една от снимките ѝ Янаки отбелязва, че е на 102 години), така и точната дата на филма остават обект на дебат. Но отвъд всякаква точна датировка, самото постижение остава неоспоримо.

Картите, показани в този текст, илюстрират сложността на съдбата на Балканите през тази епоха. Това са етнически карти на османската провинция Македония. На юг – макар че не се появява на картата, тъй като по онова време е имало малко значение – се намира Авдела, селото на братята Манаки.

Малко по-на север е град Монастир, известен като Градът на консулите, който е отбелязан на картата. Тук братята основават своето фотостудио и по-късно откриват кино салон, който бързо набира популярност в цялата провинция. Скоро Авдела става част от Гърция, а Монастир е преименуван на Битоля, тъй като е включен в Кралство Югославия. Тези промени са резултат от огромно историческо напрежение. Картите изобразяват етническа мозайка, толкова сложна, че очертаването на точни граници – императив на националистическата идеология по онова време – е почти невъзможно. Самото име на провинцията, Македония, дори вдъхновява френската дума за смесена салата, macédoine – напомняне, че известните с учтивостта си французи не винаги са били толкова деликатни в своите исторически оценки. Освен етническото разнообразие, картите разкриват и териториалните спорове от епохата. Едната носи подзаглавието „point de vue bulgare“, другата – „point de vue serbe“, като всяка от тях отразява политически претенции, а не обективни демографски реалности.

Именно през това време в европейския исторически, политически и картографски дискурс се появява нова етническа идентичност: славянските македонци, наричани преди това просто българи. Територията е била равностойно оспорвана от Сърбия и България, докато Гърция  претендира за най-голямата част, позовавайки се на историческо наследство, което славно се простира назад до Античността. В тази епоха след векове на османско владичество, когато народите са се стремели както към независимост, така и към териториално разширение, етническите карти са били използвани като оправдание за разделяне на земя. Но никоя карта от този период не предлага ясни етнически разграничения. Почти всички те преувеличават размера на една група за сметка на друга, визуално оформяйки историята и географията, за да обслужват политически и териториални интереси. Ситуацията става толкова абсурдна, че дори в рамките на едно и също семейство някои членове се обявяват за принадлежащи към един етнос, докато други се идентифицират по различен начин.

На пръв поглед нищо от този политически и териториален конфликт не се вижда по лицата на обикновените хора или в етнографските сцени, заснети във фотографиите от фонд „Манаки“, съхранявани в Националния музей на румънския селянин. И все пак, от антропологична гледна точка – такава, която е настроена към детайлите – цялата епоха е напълно четлива с всичките ѝ сътресения. Фотографският архив „Манаки“ служи като косвена, но безупречна фреска на напрежението оформило ранният XX век на Балканите. Изключително  е, макар и трудно за разбиране днес, че Милтън и Янаки създават портрети без оглед на етническата принадлежност във време, когато националните конфликти са били в разгара си.

Всъщност братята фотографирали султана, патриарха на Константинопол, румънското кралско семейство и дори имали възможността да създадат портрети на гръцките и югославските крале. По-късно Милтън имал възможността да снима Тито, много преди той да стане лидер на социалистическа Югославия – среща, която в крайна сметка в по-късните години на Милтън му носи късмет.

Власите също били въвлечени в борбите за идентичност по онова време. Дълбок разрив разделял тяхната общност. Значителна част твърдо възприемала гръцка национална идентичност, борейки се всеотдайно за Гърция. Други, предвид езика си, се идентифицирали с Румъния. В контекста на променящите се граници мнозина избрали да напуснат родината си и да се заселят в Южна Добруджа, която тогава била част от територията на Румъния, само за да я видят прехвърлена към България през 1940 г. Това предизвикало по-нататъшни вълни на насилствен обмен на население. Въпреки това, предпочитам да вярвам, че повечето хора просто продължили напред с живота си, запазвайки традициите съвместно с  адаптирането към духа на времето, без да се обременяват с дилемите на идентичността. Днес братята Манаки са широко обсъждани в Гърция като пионери на балканското кино, отдава им се почит в Република Северна Македония, а в Румъния се честват спорадично. Всяка от тези балкански нации ги заклеймява като свои. Но в наше време подобни наративи вече не би трябвало да имат значение. Братята Манаки принадлежат, съвсем просто, на балканската история.

Дори животът на самите братя Манаки отразява съдбата на Балканите. След 1935 г. те са разделени. Янаки умира в Солун през 1954 г., обеднял и опустошен от преждевременната смърт на своя син. В продължение на близо две десетилетия (От 1935 г. до смъртта си) Янаки не успява да се види с брат си отново, тъй като Милтън остава в Битоля, Югославия, която през 1943 г. става социалистическа държава. Границите са твърди и непроходими.  И това в регион, където в продължение на векове свободното движение е било естествен ритъм на живот, независимо от етническа принадлежност или религия! Милтън, от своя страна, получава национално признание в Югославия, отчасти поради случайното обстоятелство, че е снимал няколко бъдещи югославски комунисти в младостта им, включително Тито, както беше споменато по-рано. Архивът на Милтън е закупен от югославската държава, той е интервюиран и за него се продуцира документален филм в Загреб докато е още жив. Смъртта му настъпва през 1964 г., а от 1979 г. (годината, в която аз съм роден…) в Битоля се провежда ежегоден международен фестивал на документалните филми „Камера 300“, което го прави един от най-дълго провежданите фестивали за документални кино в Европа. Шедьовърът на гръцкия режисьор Тео Ангелопулос „Погледът на Одисей“ (1995) разказва с изключително меланхоличен артистичен език трагичната история за фрагментацията на Балканите на държави със затворени граници и мъчителното преживяване на изкореняването. Филмът е вдъхновен от кадрите на баба Деспа, заснети от братя Манаки в Авдела. Ангелопулос конструира пътуването на съвременен герой през Балканите от 90-те години на миналия век – когато границите се отварят отново след десетилетия на разделение – в търсене на уж изгубен филм на братя Манаки. В действителност това е търсене на собствената му изгубена идентичност.

Тази разходка из историята на братята е от съществено значение за разбирането на контекста на моето изследване по визуална антропология. От приблизително 200-те фотографии, съхранявани в Архива с изображения на Националния музей на румънския селянин, значителен брой включват влашки селища – панорамни снимки, направени от разстояние, показващи села с тяхната отличителна архитектура. Някои са малко известни; други имат легендарен статут сред власите, като например Самарина, най-високо разположеното селище както в Гърция, така и на Балканите, или Москополе, някога процъфтяващ планински град. През XVIII век Москополе е вторият по големина град на Балканите след Истанбул, дом на печатници, библиотеки и десетки църкви. Днес той се намира в Албания, сведен до малко историческо селище, след като е бил опожарен и разрушен в края на XVIII век от Али паша, когато славата и бунтовният му потенциал го правят мишена за османското потисничество на Балканите.

С едно изключение, всички тези фотографии излъчват спокойствието на изолацията сред природата, сгушени до планински върхове селища, заобиколени от гори, далеч от основните търговски пътища, които някога са пресичали полуострова. Но отвъд тази тишина, на заден план, окото на антрополога долавя шума на епохата: конфликтите и борбите за идентичност на арумъните от онова време, последвани от тяхното напускане на тези села и планински градове към далечни места, разделянето им между съперничещи си народи и внезапната невъзможност за практикуване на трансхумация по маршрути, внезапно прекъснати от граници. Сред селищата, заснети на снимките на братя Манаки, възпроизведени на следващите страници, по-голямата част сега са в Гърция, четири са в Република Северна Македония и едно е в Албания. Когато Цигара Самуркаш закупува тези снимки от двамата братя за Националния художествен музей, той записва имената на няколко селища. Повечето от тях обаче не носят конкретно име, а само неясна анотация, написана в националистическия дух на времето: „румънско село на Балканите“.

През август 2017 г., точно в деня, в който трябваше да замина от Румъния с моя американски колега за поредния кръг от теренни изследвания в Гърция, се отбихме в музея, за да му покажа оригиналните снимки (той току-що беше пристигнал в Букурещ). Заедно осъзнахме, че точните местоположения на много от изображенията липсват в каталозите на музея. Някои села разпознахме веднага, тъй като ги бяхме посещавали многократно по време на предишни изследователски пътувания. Илиохори (Добриново на арумънски) беше лесно разпознаваемо. На централния площад на селото все още се намира може би най-старият чинар в Гърция, на над 1000 години. Днес обаче някога процъфтяващото и многолюдно селище изглежда съвсем различно след като е било брутално опожарено от отстъпващите немски войски по време на Втората световна война. Също толкова лесно разпознаваеми бяха Каларитис (Călarli на арумънски) и Сирако (Sereacu на арумънски) с характерната им каменна архитектура, непроменена и до днес. Бях прекарал цели седмици там, докато пишех глава от докторската си дисертация по архитектура. Нашите наблюдения бяха незабавно записани в регистрите на музея. Координаторът на архива, Симина Бъдича, по-късно написа в публикация на уеб страницата на музея, че „най-добрият ден за един архивен уредник е денят, в който научава нещо ново от другите за стъклените негативи в собствената си колекция“. Докато аз и моят колега разказвахме истории за тези села, наричайки ги по име, припомняйки си арумъните и разказите, вплетени в тези места, Симина успя да „открадне“ от  момента, запечатвайки срещата ни в приложената снимка. Ала някои от снимките останаха загадка дори за нас. Намирайки се още в музея решихме да променим планирания  маршрут през Гърция, в опит да идентифицираме всички места, показани на снимките. Нашата цел бе да пресъздадем всяко от изображенията на братята Манаки, със същото рамкиране, повече от век по-късно, в арумънските села, които те някога са заснели.

Два дни по-късно бяхме в Република Северна Македония. Снимката на град Крушево (Crușuva на арумънски) носеше бележка от Самуркаш: „Комуна Crușuva, опожарена от турците по време на Българската революция от 15 август 1903 г.“ Нашата задача беше да идентифицираме точното място, от което братята Манаки са направили снимката. Крушево не е комуна, а град – най-високо разположеният град на Балканите. Превръща се в убежище за някои от власите, избягали от Москополе след разрушаването му, както беше споменато по-рано. С течение на времето към тях се присъединяват мияците: интригуваща група славянски македонци, православни албанци, които постепенно са славянизирани, както и гърци и славянски македонци от околните райони. До XIX век Крушево се превръща във важен търговски център. Власите в града поддържат търговски връзки с Виена, Будапеща и други големи градове в Централна Европа. Този просперитет довежда до бърза модернизация и европеизация, отразени днес в очарователната, но разпадаща се архитектура на града – смесица от османски стил с венециански влияния и централноевропейски детайли, смесица, която може да се нарече балкански стил.

През 1903 г. на Илинден жителите на Крушево се разбунтуват срещу османското владичество в това, което историческите книги наричат ​​Илинденското въстание. Лидер на въстанието е Питу Гули, влах. Провъзгласена е република и е написан Крушевският манифест – призив към всички националности на Македония, независимо от религия или етническа принадлежност, да се обединят срещу османците. Идеята за мултиетническа и мултирелигиозна република е удивително прогресивна за Балканите в началото на XX век. Отначало османските власти пренебрегват въстанието, смятайки града за твърде малък и отдалечен, за да представлява реална заплаха. Но по-късно, вече разтревожени, те изпращат огромна военна сила. Въпреки всички трудности, Крушево се съпротивлява десет дни. Жителите на града се организират забележително добре: те сформират градски съвет от 60 членове (20 власи, 20 македонци и 20 гърци, за да осигурят равно представителство от всички етнически групи). Претопяват църковните камбани, за да правят оръжия, и дори създават импровизирана фабрика за боеприпаси.

Братята Манаки пристигат два дни след като османците разрушават града и правят снимката, която ни беше предоставена. С тази снимка в ръка, през август 2017 г., се разходихме из Крушево, опитвайки се да определим точното място, от където е направен кадърът. Намерихме го бързо, но нещо изглеждаше неточно. В зависимост от това на коя улица се намирахме, ъгълът на съвременния ни образ беше или твърде нисък, или твърде висок в сравнение с този на старата снимка. Скоро осъзнахме, че оригиналната снимка е направена от позиция между две улици, където сега се  намира къща. Един век история променя много неща. Естествено, обърнахме се към инструментите, с които разполагахме – моят  дрон – за да направим снимката над имота. Собствениците на жилището, разбираемо стреснати, се втурнаха да към нас. Но след няколко мили думи се озовахме точно там, където всеки антрополог се надява да бъде: вътре в къщата, споделяйки кафе и истории в хола на Васко и Любица, заобиколени от техните деца и внуци. Въпреки славянските  имена, нашите домакини са власи. Техните истории се изливаха, придавайки на историята на града човешко лице. Няма да ги разказвам тук – може би ще намерят своето място в бъдеща книга.

При сравняването на нашата полева снимка от август 2017 г. със снимката, направена от братята Манаки през август 1903 г., осъзнахме, че изненадващо малко от оригиналните къщи са оцелели. Туристическите пътеводители описват Крушево като възстановено почти по идентичен начин след разрушението през 1903 г., но нашето визуално сравнение подсказваше друго. Реконструкцията беше най-много приблизителна, далеч от просперитета на града от XIX век. Само влашката църква беше вярно реставрирана. Жителите на Крушево са известни дърворезбари и чухме местна легенда за иконостаса на църквата. Разказва се, че майсторът резбар е работил по него години, завършвайки сложните детайли тъкмо преди османците да сринат църквата. След като чул за разрушаването ѝ, той загубил разсъдъка си и прекарал остатъка от живота си, скитайки се безцелно из града, яздейки магаре и мърморейки несвързани думи.

Един малък детайл от снимката на братя Манаки доведе до изненадващо откритие. Нашите домакини в Крушево изразиха леко недоволството си от надписа на Самуркаш върху изображението, който се отнасяше до „българската революция“ от 1903 г. „Това беше македонската революция“, поправиха ни внимателно те. „Ние не сме българи…“ Въпросът за идентичността на Балканите е дълбоко сложен и двусмислен. До началото на XX век европейските пътешественици и историци наричат славянските жители на днешна Република Северна Македония „българи“. Самите те често се идентифицират като българи, докато наричат западните си съседи (тези в днешна Западна България) не „българи“, а най-често „шопи“.

Но през отминалото столетие тези имена не носят същото значение, както днес; те са по-скоро етнографски описания, отколкото твърди национални идентичности. Значението на идентичността отвъд религията се оформя в края на XIX и началото на XX век, в епоха на интензивна политическа и историческа трансформация. Днес народът на Република Северна Македония се гордее много със своята уникална историческа и етническа идентичност, която според някои може да се проследи чак до Александър Велики. Разбира се, от историческа гледна точка Александър не е бил славянин или влах. Мрежата от идентичности става още по-сложна, когато същите хора ви кажат: „Ние сме македонци, а не българи“ и след това добавят: „Но ние сме и власи, а власите са латини, не славяни.“ Какво може да се разбере от това? Всъщност доста.

За един антрополог целта не е да се определят абсолютни исторически истини, а да се разбере как се формира идентичността в рамките на една общност, с цялата ѝ присъща неяснота и противоречия, често белязана от митове и въображаеми истории, които носят дълбок смисъл за хората, които вярват в тях. Лично аз, отвъд всяка историческа, генетична или антропологична истина, винаги ще се придържам към мнението, че всеки човек има право да се определя както желае, стига да не отрича същото право на другите. За да избегнем разпалването на национален дебат, който би могъл да наруши разговорите ни, решихме да отрежем надписа от отпечатаното копие на снимката на братята Манаки, което бяхме донесли със себе си. Едва по-късно осъзнахме нещо необикновено: без да го планираме, бяхме направили нашият кадър не само от същото място, но и в същия ден, 114 години по-късно. В началото не бяхме взели предвид разликата в календарите. През 1903 г. Юлианският календар все още се е използвал, но след като коригирахме 13-дневната разлика, подравняването във времето стана ясно. Бяхме направили снимката си точно в същия ден! Антропологът рядко вярва в знаци или космически подредби. Но това съвпадение ни се стори като добра поличба за предстоящото пътуване, докато проследяваме снимките на братя Манаки.

Би било твърде много да разкажа целия път по пресъздаването на тези фотографии от началото на 20-ти век. Понякога процесът беше лесен. Друг път беше труден. А понякога беше просто въпрос на късмет! В Писодери, отдалечено ъгълче на Гърция близо до границите с Албания и Република Северна Македония, всичко се беше променило от оригиналната снимка. Селото беше напълно пусто по време на нашето посещение, но по чиста случайност се засякохме с човек, родом от Писодери, но напуснал домът си отдавна и сега спираше за бързо кафе в местната кръчма. Именно той потвърди, че сме намерили правилното място от архивната снимка от Букурещ.

Къщата му била последната оцеляла в оригиналното село, докато не изгаря в пожар три години преди моето посещение. Той я разпозна веднага, когато му показахме снимката на братя Манаки, запазена на таблета на моя колега.

Безкрайно по-трудно е да откриеш непознато село по стара снимка, отколкото да пресъздадеш вековна снимка на известно и веднага разпознаваемо място. Пътувахме много и с голямо удоволствие из скритите кътчета на Северна Гърция. Историите изобилстваха, някои дори с по-символични съвпадения от това, което преживяхме в Крушево. Представях си Милтън и Янаки Манаки, преди повече от век, носещи огромния си фотоапарат на муле, минаващи по пътеки, които дори днес са трудно проходими. През декември 2021 г., точно след Коледа, завърших серията от повторно фотографирани изображения на братята Манаки с последна снимка в Мецово (Aminciu на арумънски), най-голямото влашко селище в Гърция, място с изключителна красота и поезия, много скъпо за мен. Моята снимка, както и оригиналната на братя Манаки, е направена през зимата. Съвременна Гърция дължи много на общността в Мецово. Съвременната история на страната не може да бъде напълно разбрана без този малък влашки град в планините Пинд – дори само защото Атинският политехнически университет все още се нарича Мецовски в чест на основателите му, които са родом от Мецово, и защото семейство Авероф, един от най-значимите съвременни благодетели на Гърция, произхожда оттук.