Какво показва фонът

Сред стъклените негативи в Битоля има един, който не прилича на останалите. Счупен е на пет парчета, залепен е отново някога, а на мястото на изгубените отломки има черни празнини. На тротоара стои мъж с бомбе и тъмно палто, с нещо под мишница. В целия кадър няма нито фес, нито купол, нито минаре. Зад него е фасада с арки, колони и статуи в нишите; до нея бюро за машинопис и чакащ файтон. Надписите са на английски. Една от малкото снимки в архива Манаки, в които Балканите изобщо не се виждат.

Мъжът е Янаки. Знаеше се, че е ходил в Лондон за апарата, който ще промени живота му: кинокамера Bioscope с номер 300, на която днес е кръстен фестивалът на документалния филм в Битоля. Не се знаеше кога. Енциклопедиите казват 1905 г., някои историци 1906 г.

Отговорът беше по стените. Увеличих афишите парче по парче, между пукнатините на стъклото. На лентата над вратата: Charles Wyndham и Miss Mary Moore, директорът на театъра и неговата прима. На табелата до нея: Criterion Theatre.

Над входа, с големи букви, името на пиесата: The Liars. Лъжците.

Комедията на Хенри Артър Джоунс е поставяна в Criterion два пъти. Първия път през 1897 г., с друг състав. Янаки тогава е в Янина и тъкмо започва с фотографията. Втория път The Liars се завръща на 13 април 1907 г. и се играе сто вечери; на 15 октомври е заменена от The Mollusc. Архивът на театъра поставя снимката между април и октомври 1907 г.

Оставаше картата. През 1907 г. фирмата на Чарлз Ърбан, който произвежда и продава камерите Bioscope, е на Рупърт Стрийт 48. От вратата ѝ до входа на Criterion има четири минути пеша. Янаки не е турист, изгубен на Пикадили. Той е на няколко крачки от магазина, откъдето е купил камерата си.

Оттук една дата в историята на киното се измества. Първият филм на братята, онзи, в който баба им Мая Деспа преде вълна в Авдела, не може да е от 1905 г. Заснет е след завръщането на Янаки от Лондон, през 1907 г., както предлага и Емил Църкомницу в книгата си Ioan D. Manakia în documente din arhiva Societății de Cultură Macedo-Română (1906–1948), издадена през 2024 г. Най-вероятно в края на лятото, преди авделските власи да свалят стадата към зимните пасища.

Милтон Манаки повтаря цял живот, че е снимал Мустафа Кемал. Имал е основание да го вярва. Кемал е учил във Военното училище в Битоля, а братята са снимали всичко, което е минавало през града: възпитаници, офицери, паши, султани. Архивът му е повярвал и двете стъклени плаки са заведени като „възпитаници на военното училище, с Кемал Ататюрк“.

Плака 1417 показва училищен двор: почти петдесет възпитаници в униформи, с фесове и саби, в три редици, пред сграда с изпочупени прозорци. Плака 515 е студиен портрет: шестима млади офицери със саби, опрени на ботушите, между тежка завеса и тапет на цветя. Гледах всяко лице, редица по редица. Кемал не е на нито една от тях.

Беше някой друг. Тръгнах от просто предположение: мнозина от онези младежи са станали имена в историята. Офицерът най-вдясно на плака 515, до прозореца, с тънки мустаци и прям поглед, е Исмаил Енвер, по-късно Енвер паша, един от водачите на младотурците.

Същият мъж и на плака 1417, вляво, леко встрани от редиците възпитаници.

Енвер и Кемал са родени в една и съща година, 1881-ва. Офицери са в една и съща армия, по гарнизоните на една и съща разпадаща се империя, и са съперници от младостта си. Енвер ще въвлече Империята във война. Кемал ще изгради Турция от нейните развалини.

Ако снимка на Кемал съществува, тя трябваше да се търси по-късно: не сред възпитаниците, а след като той се връща в региона като офицер. Предложих тази следа на колегите си от Архива в Битоля, Гоце, Димитар и Мария. Те намериха снимките.

Годината е 1909. Младотурската революция от 1908 г. е принудила султана да възстанови конституцията. Контрареволюцията от пролетта на 1909 г. е смазана от армия, тръгнала от Солун, и Абдул Хамид е свален. Империята повиква обратно най-уважавания си инструктор, германския генерал Колмар фон дер Голц, Голц паша, за да реорганизира армията. Голц предприема инспекционна обиколка из гарнизоните на Балканите. Битоля е един от тях, а братя Манаки са там.

Първата плака: гарата. Пътнически влак с отворени врати на вагоните и любопитни глави по прозорците. Отпред стои мисията: дълги шинели, едни тъмни, други светли, фесове, ботуши. На първия ред, вклинен между двама висши офицери, млад офицер с тънки мустаци и неподвижен поглед.

Втората плака: учебно поле. Отзад големи шатри с флагчета по прътите; отпред ботуши, изцапани с кал. В средата възрастен мъж с очила и светъл шинел: фон дер Голц.

На втория ред, полускрито, същото лице от гарата.

Третата плака е от същия ден, от гарата. Духова музика очаква влака.

Сред тълпата, почти скрит между офицерите, стои Янаки Манаки. Щом Янаки е на снимката, апаратът е държал Милтон. Значи Милтон е бил там, с апарата си, в деня, в който на перона е стоял млад офицер на име Мустафа Кемал. Снимката, за която говори цял живот, е съществувала. Просто не е била тази, която е показвал.

Едно подозрение, колкото и твърдо да е, си остава подозрение. Поисках експертиза. Съдебният художник Аурелиан Бъдулеску сравни лицето от битолските снимки със сигурни портрети на Ататюрк: формата на главата, линията на веждите и ушите, линията на носа, долната устна, бръчките между веждите. Заключението му: едно и също лице.

Между 1916 и 1919 г. Янаки Манаки живее под домашен арест в Пловдив, тогава още Филипопол. Далеч е от Битоля, от ателието, от брат си и няма право да напуска града. Човек, прекарал живота си по пътищата с апарата на гърба на муле, вече не може да пътува.

От онези години битолският архив пази много негови снимки. Две, направени на едно и също място, са като две версии на един и същ човек. На първата стои в двора, сред портретите, по долни дрехи.

На втората е в костюм, облечен като уважаван фотограф. И на двете изглежда в много добро настроение, почти весел. Нищо не подсказва, че е човек под надзор. Напротив, прилича на някой, който си е намерил клиенти и занимание. Около него, облегнати на каменен зид, стоят големи портрети в рамки: мъже с мустаци, жени с високи прически. В Пловдив Янаки е правил това, което е умеел: портрети.

Снимките бяха известни, но бяха четени като биографски документи: Янаки в изгнание. Мен ме интересуваха рамките. Разглеждах ги в Пловдив заедно с Петко Тодоров, етнолог в Регионалния етнографски музей, и казах на глас нещо, което отдавна ми минаваше през ума: ако тези портрети са правени тук, някои от тях би трябвало още да съществуват. Петко дълго гледа снимката. „Струва ми се, че съм виждал един. Но не съм сигурен.“

Първият портрет се появи още същия ден. Мъж с къса бяла коса, засукани мустаци и два ордена на гърдите. Лицето в рамката до рамото на Янаки.

Вторият излезе на следващия ден: жена с висока прическа. И на двата, в долния десен ъгъл, същият подпис с мастило: Manaki, съкратеното име на града, Phil., и годината.

В регистъра на битолския архив снимката е записана като „Панорама на Пловдив, с Янаки на преден план“. Янаки стои отпред, градът се простира зад него, на хоризонта се издига планина. Хората, на които я показах в Пловдив, казаха, че е Пловдив.

Гледах я, докато истинският град беше пред мен, и нещо не съвпадаше. Пловдив е град на тепета, с възвишения между къщите, а не град в подножието на скалиста стена.

Първо беше усещане, после подозрение. Планината имаше форма, която бях виждал: Сините камъни, масивът, който доминира над град Сливен. Познавах ги от пътуванията си в годините на пандемията.

Отидох в Сливен със снимката и потърсих ъгъла. Социалистическите блокове изцяло са променили силуета на града; на пръв поглед днешната панорама изглежда като друго място. При сравнението обаче се появиха трите сгради от кадъра на Янаки, все още стоящи, както и мястото, където е била старата часовникова кула. Снимката не е от Пловдив. От Сливен е.

Лаиста, на влашки Лака, е най-откъснатото село в планините на Загори. Около 1900 г. е имало над две хиляди жители. Днес там зимуват девет души. Братя Манаки снимат селото два пъти: широка панорама и панаир на мегдана.

Бях датирал панорамата приблизително: около 1900 г. През 2017 г. я показах на Такис Дзимас, атински фотограф с корени от Лаиста, и той я публикува в списанието на селото. Няколко месеца по-късно списанието стигна до Букурещ и снимката вече имаше точна година: 1898. Селяните знаеха една по една в коя година е построена всяка къща. По къщите, които се виждат, и по тези, които още ги няма, я бяха датирали по-точно от всеки архив. Една общност, която никога не е записвала историята си, я помнеше година по година.

Снимката от панаира има друга съдба. В селото, в къщата на семейство Папатанасиу, се е пазел почти същият кадър, вероятно заснет минути по-късно, със същите хора, леко разместени.

После, през 2024 г., в битолския архив попаднах на фрагмент от счупен стъклен негатив със същата сцена. Три снимки от една и съща минута, пазени цял век в три държави, Румъния, Гърция и Северна Македония, без една да знае за другите.

Снимката на Милтон показва Корча отвисоко: керемидени покриви, дворове, прави улици, които се изкачват към хълма, а най-отзад, под голата планина, минарето на джамията Мирахор, една от най-старите в Албания. На пръв поглед изглежда заснета с дрон.

Запитах се откъде е снимана. Ъгълът не оставя голям избор. В Корча около 1900 г. няма толкова висока сграда. Има само едно място, което може да издигне фотографа над покривите: камбанарията на църквата „Св. Георги“, завършена през 1905 г.

Църквата вече не съществува. В края на 60-те години комунистическият режим я събаря, за да направи място за библиотеката. Повторих снимката от единствената висока точка наблизо, кула, построена по същото време на няколко десетки метра. Вляво отново се вижда минарето на джамията Мирахор; отпред блокове от 70-те. На мястото на камбанария стои кула. Градът се разпознава, но минарето е друго: и то е било разрушено по времето на режима на Енвер Ходжа и е възстановено през 2014 г.

Отгоре, от същата кула, видях и следата на църквата. Контурът ѝ днес е очертан в бял камък върху паважа на улицата, с апсидата и стените, като чертеж на архитект. Всеки ден някой пали там кандило, на мястото на църквата, на чиято камбанария преди век се е качил един влашки фотограф с апарата на гръб.

Снимах я от прозореца на Архива, през елите. Сградата е построена за едно-единствено посещение: това на султан Мехмед V Решад през лятото на 1911 г. Последното пътуване на султан от Истанбул до все още османските Балкани.

Братя Манаки снимат церемонията пред къщата: офицери, чиновници и първенци, подредени с протоколна грижа, всеки на мястото си. Образ на ред, който изглежда сигурен в себе си. Година по-късно започва Първата балканска война и Битоля е сред първите градове, които Империята губи.

Днес къщата е ректорат на университета. Фасадата е неокласическа, европейска, както изисква политическият вкус на епохата. Планът е османски: обърнат навътре, с йерархии на стаите, които фасадата не издава. Европа отвън, Империята отвътре. Като целия град.

Братята заснемат посещението и на филм: султана, шествието, тълпата по улиците. Няколко секунди филм от свят, който ще изчезне до година.